История и лечение на болестта на Паркинсон от древността до днес: Първите известни терапии за лечение на Паркинсон, част 6

l-dopa

ПЪРВИ СТЪПКИ В ХИРУРГИЯ НА ПАРКИНСОНА И НОВИ ЛЕКАРСТВА

  • Първият конкретен опит за лечение на болестта на Паркинсон по хирургически път прави се прави през 1912 г. посредством разрез на задните коренчета на гръбначния мозък. Методът цели облекчаване на тремор или ригидност. Подобрение на тремор впоследствие се постига чрез кортектомия – отстраняване на част от мозъчната кора, но често за сметка на други функционални загуби.
  • Друг метод, кордотомията, била препоръчителен срещу едностранен тремор и ригидност и се свързвал с по-малко странични ефекти.
  • Публикуването на първия стереотактически атлас на човешкия мозък от Спийгъл и Уайсис през 1952 г. засилва популярността на стереотаксическата хирургия. Таламусът постепенно става предпочитаната цел за хирурзите, тъй като ефектът върху тремора е по-голям и операцията е по-безопасна за пациента. До 1969 г. само 15% от пациентите били подходящи за стереотаксически операции, но до 90% от тях са могли да очакват облекчение на тремора и ригидността.
  • След рязък спад в стереотаксическата хирургия таламотомията се възражда отново през 1970 г. за пациенти, чийто тремор не се повлиява от леводопа.

НОВИ СИНТЕТИЧНИ ЛЕКАРСТВА

  • През 50-те години на миналия век синтетичните лекарства стават основният метод за лечение на болестта на Паркинсон. Поради страничните си ефекти и ограничена ефективност лекарствата, извлечени от растения, почти напълно се изместват от синтетичните препарати.
  • Основният вид лекарства, които се използвали, са антихолинергиците, поради способността им да намаляват мускулната активност. Тогава този медикамент е бил предпочитаният избор за лечение на болестта на Паркинсон. Също, но в по-малка степен, за лечението на паркинсон се използвали и антихистаминови препарати. Те намаляват ефекта на алергичните реакции, но също намаляват и мускулната активност.

БИОХИМИЯТА НА ЛЕВОДОПА

  • Свързаните с болестта на Паркинсон биохимични промени в мозъка са установени през 50-те години на миналия век, като за това заслугата е най-вече на шведския учен Арвид Карлсон (р. 1923 г.). През петдесетте години на XX в. Арвид Карлсон демонстрира, че допаминът е невротрансмитер в мозъка. Той разработва метод за измерване на количеството допамин в мозъчните тъкани и открива, че нивата на допамин в базалните ганглии – зона в мозъка, чиито функции са свързани с движението – са особено високи. След това демонстрира, че приемът на лекарството резерпин при животни причинява спад в нивата на допамина и загуба на двигателен контрол. Тези ефекти са подобни на симптомите на паркинсоновата болест. Арвид Карлсон печели Нобелова награда за физиология или медицина през 2000 г. заедно с Ерик Кандел и Пол Грийнгард.

Свързани новини