Взех си топла вана и студен душ. Поосвестих се. Трябваше да се видя с директорката на дома за временно настаняване в ж.к.„Люлин”. Вече две години живеехме заедно с Меги с невероятния бюджет от… (срам ме е да кажа колко) лева на месец. Реших да участвам в конкурси за поезия и често печелех първите награди. От това обаче никой не е прокопсал. (Една първа награда на такъв литературен конкурс е около 300 лв. и с нея дори не можеш да се разплатиш с „Топлофикация”). Излиза, че българските писатели пишат на тъмно и студено. На кой му пука обаче. Заеми, наеми, ток, парно, вода… Тук е мястото да ви споделя, че внукът на д-р Кръстев, основател на литературен кръг „Мисъл”, и тази зима спи в банята на гарсониерата си, защото там радиатори няма, а лирата не може да бъде спряна…
Точно в 12 часа бях пред канцеларията. Посрещнаха ме със съпричастност и нескрита симпатия.
Казах, че имам приятелка и голям котарак. И двете „екстри” бяха забранени от правилника за настаняване, но за мен си затвориха очите.
„Виждам, че не сте за нашето общежитие, но ще ви оставя да прецените сам“, каза директорката и нареди да повикат първия кандидат за настаняване за деня:
„Здрасти, аз съм Симо. Викат ми Тоягата“. Тази изчерпателна визитна картичка беше на около шестдесетгодишен мургав мъж, с белег на лявата буза. Дрехите му бяха измачкани, а обувките кални.
„Откъде си?“, попита директорката.
„От Врачанския, излизам в края на месеца. Лежах двадесет години за убийство. Ми, някакъв от града опипваше жена ми в кръчмата на село. Казах му да се разкара, но той не се и помръдна, направо му потече лигата. Побеснях! Грабнах нечия тояга, подпряна в ъгъла и с един удар го проснах на пода. Убих го, но си го търсеше… В затвора организираха забави. Там се запознах с Раца. Мъжът й я ревнувал без основание. Пребивал я и я разкарвал гола из селото… един ден Раца не издържала и грабнала вилата… и тя излиза в края на месеца. Ако може да ни приемете при вас. Нямаме роднини, но все ще го нагласим някак.“
Следващият поред за настаняване Явор Чамов направо ме срази. Той разместил името си, защото е поет.
„Казвам се Яворов и пиша кратки стихотворения. Представям ви едно от тях“:
Ах, че е красиво зайченцето сиво –
с бели панталонки,
в джобчето – бонбонки. А в дънера кух
спинка Мечо Пух.
Историята на Явор е като тази на редица други деца без родители, настанени в социални домове. На ученолюбивия Явор му се наложило да повтаря една година, защото нямало места в дома.
„За вас този проблем не съществува“, патетично заключи госпожа директорката.
„На такива хора трябва да се помага“, рече счетоводителката…
После ми сметнаха сумата, платих и съзаклятнически си стиснахме ръцете. Вече бях частица от дома и точно тази частица ми вършеше работа, за да прехвръкна в третата група в картотеката за нуждаещи се от жилище. Дали ще спя една нощ в Люлин няма никакво значение. Само дето усилията ми са били на празни. Година покъсно се ожених за Меги и изхвръкнах от картотеката, защото съпругата ми е собственик на една втора идеална част от къща на село и от апартамент във Враца. И за това живеем на така наречения свободен наем. Жилищни ипотечни кредити на моята петдесет и четири годишна възраст не отпуска никоя банка. Еле пък, ако си и с болест на Паркинсон…
Неусетно час и нещо се изнизаха. Трябваше да побързам. Имах среща със сина ми и неговия приятел Боян. Опитът им да ми продадат за трети път един и същи компютър заслужава „адмирации”. Конкретната издънка в парично изражение е 35 лв. Отгоре на всичко закъсняха с половин час.
„Носиш ли кабела?“, попита синът ми.
Пак ли? Последния път проблемът беше същият.
Дотук добре, но забравих паркинсона. А той, милият, се сгушил като котка в скута ми и е толкова реален, че протягам ръка да го погаля. И той започва да трепери…
