Пациент с болест на Паркинсон: Всяка надежда е едно освобождение

23419_big

И. Г. , Ботевград, 57 годишен

За мен пътят към диагнозата „паркинсонова болест“ започна от една травма в лявото рамо. Доверих се на личния си лекар, защото проблемът не изглеждаше толкова сериозен, поне в началото.

Болката и неприятните усещания обаче не минаваха, затова ме изпратиха на ортопед.

Резултат отново нямаше, а аз се чувствах все по-зле. Започнаха да се появяват непознати до този момент симптоми, все по-тежки и по-изявени, които малко по малко ми дадоха да разбера, че нещо лошо се случва с мен. Тремор, скованост, неподвижност – едни непознати до този момент неприятни усещания все по-често ми напомняха, че съм болен, при това сериозно.

Всекидневието ми се промени рязко. Не можех да правя нищо от това, което съм правил преди. Болестта бе направила от мен един потиснат, страдащ човек, който не може да се справи с всекидневието и постоянно се бори с усета, че е в тежест на семейството си.

После се озовах при невролозите в столичната болница „Св.Наум“.Изследваха ме, консултираха ме, започнаха да обсъждат случая ми. .  От моите лекари научих,че човек никога не трябва да губи надежда. „Медицината напредва, появяват се нови методи, които могат да накарат болестта да отстъпи“, казваха ми те.

Те намериха подходящото лечение за мен и подобрението настъпи

Възвърнах си предишното самочувствие, защото отново можех да правя всичко, което нормално правех преди заболяването. Всеки път, когато се размисля по-дълбоко за това, което ми се случи, си казвам, че всяка надежда е едно освобождение. Аз повярвах на лекарите си, повярвах и че напредъкът в медицината може да бъде моето спасение.

Днес отново се радвам на живота, защото съм спокоен сред близките си в своя дом. Обичам да съм на село, да се любувам на селската къща, на лозите в двора. Върнах се и при моите пчелички, които толкова обичам. Споменът за болестта преди това лечение остана назад, а денят ми минава в спокойствие и радост.

 

Свързани новини