Макар че спрях цигарите, все още пия кафе. Тази сутрин то беше по-горчиво, отколкото очаквах. Забутах някъде едни 50 лева -всичките ни пари в момента. В разгара на търсенето се обади звънецът. Беше Владо Паланков – отдавнашен мой приятел и съсед. Владо ремонтираше къщата си до „Пирогов” и му трябваше лепило, което се използваше и в полиграфията. За моя изненада след 10 минути намерих телефона на човека с лепилото и моите 50 лева. Нададох боен вик и физиономията ми просветна.
– Да не си спечелил от тотото? – попита Владо.
– На къщата има обща работа за десетина дни по двадесет лева на ден. Плащам веднага.
Не си дадох сметка, че е късна есен, че нямам лекарства, че тежката физическа работа не е най-доброто занимание, което мога да си намеря и отговорих:
– От утре става ли?
Стиснахме си ръцете и бях назначен.
Цялата следваща седмица хамалствах, та свят ми се виеше. Ръцете ми се ожулиха навсякъде, раменете ме боляха, а кръстът ме захапваше всеки път, когато се навеждах. Накрая, въоръжен с тесла, свалих мазилката на цялата фасада. Мислех да се откажа, но това не беше в моя стил. А лекарствата ми вече свършваха. Бях изкарал пари колкото да си купя „здраве” за един месец. А без него накъде?
„Денят започна, както обикновено – сиреч зле”. Така започва романът на Богомил Райнов „Няма нищо по-хубаво от лошото време”.
Денят на паркинсониците в България вече е реимбурсиран на сто процента.
