Човекоподобни човечета

Йошино е планина, намираща се в нацио­налния парк „Йошино­ Кумано”, недалеч от Нара и Киото,­ първите столици на Япония.

„Йошино” се наричаше и поточната линия за безконцево скрепване на книжни тела. Тази машина имаше честта преди двадесет и пет години да бъде моя, приютена от огромното хале на „Книговезки цех” в ДП „Георги Ди­ митров”. Грижех се за нея, така както се гри­жеха за мен осемте колежки от персонала.

Хиляда и една приказки мога да ви разкажа за този откъс от живота ми. Доминиращият му белег беше моят протест срещу бялата прах и срещу черната, срещу дребните души, повярвали, че Всевишният ще им изплаща то­зи месец заплатите. Срещу всичко, което ни правеше малки човекоподобни човечета.

Взеха ми мярката и „марката”, защото из­ползвах прахова маска като аксесоар. На работа ходех обръснат и парфюмиран, със сватбения си костюм. Случайно ме видя с моята „Йошино” редакторката от списание „Посоки” Радост Николаева, която бе дошла в печатницата да пише нещо за някого. Нарече ме „шантав експериментатор” и на всичкото отгоре публикува в поетичната рубрика на „Посоки” пет мои стихотворения.

Това се случваше отдавна някъде в перифе­рията на живота ­ там, където няма място за лъжи, нито за безумен оптимизъм. И до днес съм щастлив, че имам все още собствена ор­бита. Някъде по нея бавно, мълчаливо и протяжно настъпваше утрото. Чувствах се като боксова ръкавица, но бурята в главата ми за­ тихваше… Запалих цигара и наблюдавах как „димът расте като дърво, което ражда мисли”. (Това е строфа от поета Любомир Левчев, когото харесвам).

Застудя и неизбежният вя­тър засвири фалшиво. Главата ми се включи в общия ритъм на тялото, а когато станах да отворя на любимия си котарак Мацуран, ме споходи и „Танцуващата походка”. След мал­ко дясната ми ръка се разтрепери. Дръпнах от цигарата и треморът се увеличи. Затиснах дланта си между краката и блокирах ръката си. Хвърлих невъзпитано фаса през прозореца и запях „Назад, назад, моме Калино”. В такива моменти ме спасяваха стойностни неща, като народните песни, например.

Въпреки усилията ми, треморът се увели­чи и песента замръзна. Кръгът се затвори: Аз, паркинсоникът, ­ с дълъг стаж (27 годи­ни), Васил Настев, за разлика от поета Пейо Яворов, който казва: „Аз не живея, аз горя”, казвам: „Аз не живея, аз трептя”. С лекарства или не, безпаричен или не, безлюбовен…

Свързани новини